АХМЕД ДИДАД

Шейх Ахмед Дидад е роден през 1918 г. в Индия. През 1927 г. се преселва заедно с баща си в Южна Африка. Там той работи като продавач в магазин за хранителни стоки. През 1959 г. започва да се занимава с призив към Исляма. Създава центъра “Ес-Селям” в гр. Дирбан, Южна Африка. В началото на петдесетте години издава първата си книга, озаглавена “Какво казва Библията за Мухаммед”. По-късно написва и една от най-добрите си книги “Дали Библията е слово на Аллах”. Всичките му - около двайсет книги - са преведени на арабски, английски и много други езици. Повечето от тях са свързани с метода на призив към Исляма. През 1986 г. получава награда от крал Фейсал, от името на участващите в Международната Ислямска Конференция. Женен е и има четири деца.

Нека Аллах да бъде доволен от него и всички нас.

Ахмед Дидад разказва следното: “Приеха ме на работа в магазин близо до едно от най-големите мисионерски училища. Всеки ден учениците от училището идваха да пазаруват в магазина. Когато разбраха, че съм мюсюлманин започнаха да ми се подиграват. Говореха за Исляма и за много неща, свързани с него, за които като мюсюлманин не бях чувал дотогава. Задаваха ми въпроси, на които не можех да отговоря, като например: “Знаеш ли, че Мухаммед бил женен за много жени?” Аз като мюсюлмани не знаех за това. “Знаеш ли, че Мухаммед е разпространил вярата си с меч?” Аз и това не бях чувал. “Знаеш ли, че той преписал Корана от евреите и християните, като променил някои неща, които той решил за правилни?” Аз мълчах.

Като начало беше доста трудно да слушам тези неща, нали все пак бях мюсюлманин! Какво можех да направя? Как можех да отвърна на техните въпроси? Как, като нямах никаква представа и знание за това, което говореха те? Tрябваше ли да напусна работа, за да спася вярата си в тези тежки дни, когато доста трудно се намираше работа за нас, мюсюлманите!

През един почивен ден отидох в една книжарница, в която продаваха стари и евтини книги. Започнах да ровя в купчината пред мен и да търся подходяща за четене книга. Не след дълго очите ми се спряха върху едри и проядени от буболечките букви “Изхарул хак” – това бе заглавието на книгата, която вече държах в ръцете си. Беше доста стара, отпечатана в Индия през 1915 г., три години преди да се родя.

Тази книга промени живота ми и може би, ако не я бях намерил, не бих ви разказвал днес нито за Християнството и Юдаизма, нито пък за Исляма. Ето така започна всичко преди петдесет години.


КАК СЕ ОСНОВА МЕЖДУНАРОДНИЯТ ЦЕНТЪР ЗА ПРИЗИВ (ДА’ВА) КЪМ ИСЛЯМА В ЮЖНА АФРИКА

Взех книгата и я занесох в къщи, още веднъж прочетох заглавието. Какво ли означаваше “Изхарул хак”? Едва тогава забелязах, че върху корицата на книгата имаше подзаглавие на английски, което едва се забелязваше: “The Truth Revealed”, или “Откриване на истината.”

Започнах да чета и забелязах, че тя разказва за мисионерите, работили години наред в моето отечество Индия.

Когато британците нападнали Индия, не срещнали никаква съпротива от населението, освен от индийските мюсюлмани. Разбрали, че ако искат да останат там, непременно трябва да премахнат мюсюлманите или най-малкото да намалят техния брой. Затова изпратили стотици християнски мисионери в Индия, като ги настанили в най-гъсто населените с мюсюлмани райони.

Колкото повече четях тази книга, толкова повече научавах за техните цели и задачи и за начина, по който работят. Стараех се да намеря отговор на всички въпроси, които би ме попитал един християнин за Исляма.

Не след дълго започнах да уреждам срещи с учениците от мисионерското училище. Всяка неделя се срещах с тях и така за кратко време се научих как да защитавам вярата си. Това продължи, докато намерих работа в град Дирбан. Там се запознах с един човек от Англия, който наскоро беше приел Исляма и преподаваше в една от джамиите в центъра на града. Учеше ни да работим с Библията и да я използваме в полза на Исляма. След няколко месеца учителят изчезна безследно. Отивах в джамията с надеждата, че може би ще се върне, но за съжаление не го видях повече.

Избраха ме за учител на неговото място, продължихме уроците, от там от където той беше стигнал.

Така изминаха три години. През това време разбрах, че най-добрият начин да усвоиш дадена тема е да я повтаряш пред други хора, така остава завинаги в паметта ти. Разбрах смисъла на хадиса, в който Пророкът (с.а.с.) казва: “Предайте от мен дори и едно знамение.”

Един ден бях поканен на тържество, по случай рождената дата на Пророка Мухаммед (с.а.с). Тържеството беше организирано в една спортна зала, където аз трябваше да произнеса реч пред гостите. Това беше първата ми реч, която произнесох пред толкова много хора. Тогава за първи път ми хрумна, че можех да организирам подобни срещи и в нашия район. След това започнах да събирам младежите в един от спортните салони на Дирбан.

През 1957 г. група християнски младежи, чули за срещите, които организирам и решили да се запознаят с мен. Срещата ни завърши щастливо – двама от тях приеха Исляма. След две седмици в джамията Джума още двама младежи приеха Исляма. Този път един от свидетелите на нашата среща, хаджи Кудве, каза, че иска да говори насаме с мен. Съобщи ми, че има 75 декара земя извън града, като предложи да ми я подари с условие да я използвам в името на Аллах. Отидохме да посетим мястото, за което ставаше въпрос.

Малко по-късно на тази земя построихме Центъра за призив (да’ва) към Исляма, като го нарекохме “Ес-Селям”. После построихме и средно училище за момчета близо до центъра. Строежът продължаваше, направихме начално и средно специално училище за момичета.

Слава на Аллах, днес тук учат стотици мюсюлмански деца. Създадохме и всичко необходимо за тяхното удобство – пансион, спортна зала, басейн и др. Нашият център е единственият в Южна Африка и това беше добра стъпка. Надяваме се занапред и други наши братя да вземат пример и да построят подобни центрове. Мисля, че не трябва да оставаме слепи пред това, как с всеки изминал ден християните се стараят да откъснат децата ни от нас и да ги направят християни. Те работят по целия свят и ние сме свидетели на това. Трябва да знаем, че ще бъдем питани от Аллах в Деня на равносметката за нашите дела и къде сме похарчили натрупаните си богатсва.

Материалът е превод от книгата “Хазихии хаятии ве сииратии” (Това е моята история), отпечатена в Дару-л Фадъйле 1995 г. ( Е. М. ел-Вахш)


Превод от арабски –