ЕДИН АМЕРИКАНСКИ ЕВРЕИН В ТЪРСЕНЕ

Никoй не ме е карал да ставам мюсюлманин. Можех да бъда всякакъв. Можех да бъда хинду. Можех да почитам хиляди богове и богини – един за луната, друг за кучето на съседа, трети за загубеното ухо на Холлифилд… Щях да ги почитам и да вярвам в тях докато ми прилошее, докато се разболее сърцето ми, държейки го сляпо за логиката в това да обожествяваш розов шесторък слон. Да, все още има хора на този свят, които обожествяват слонове, а слоновете, както е всеизвестно, се страхуват от мишки...

Или пък можех да съм християнин и да се кланям на Исус. Но защо ли трябва да се моля на пророк, който никога сам себе си не е определял за Бог? Не му ли е било известно, че е такъв? Не, Исус със сигурност е знаел истината. И аз я знам. Исус не е Бог и Бог не е Исус.

Можеше да съм и Будист. Но в коя от всичките секти? Кой знае?….

Не избрах никое от тези и подобни на тях вярвания или религии. Обърнах се към Исляма още по времето, когато не знаех нищо за него. Една година след това направих Шахада. Съжалявам само, за това, че не съм го сторил много по-рано.

Това е историята за моето приемане на исляма. Тя започна когато бях 10-годишен. На тази възраст родителите ми ме записаха в местната консервативна синагога в плътно заселения с евреи квартал на Бруклин, Масачусец. Бях записан там с очакването да науча Хибру и Юдаизъм. Не научих задоволително нито едно от двете. Учителите бяха предимно от Израел. Въпреки че сега ми е трудно да си спомня някои неща, мисля, че те преподаваха Юдаизма много добре. На 10 години аз вече имах силна вяра в Бог, четях истории от Тората и Стария Завет и бях значително по-набожен от възрастните ми родители. Опитвах се да се моля и да бъда постоянен в това, въпреки че родителитете ми и техния приятелски кръг не го намираха дори за най-малко необходимо. Чудех се защо те не се интересуваха, но независимо от това запазих своя “вътрешен евреин”.

По същото това време правех опити да надникна и в християнството. Чудех се как толкова много мои приятели, последователи на Исус, непрекъснато използваха напразно неговото име, примерно когато изпуснат нещо от невнимание или се подхлъзнат. Чудех се не заслужава ли Исус малко повече уважение от последователите си и още повече – възможно ли бе той наистина да е син на Бог?

Тогава, един ден, все още 10-годишен, когато четях уроците си за евреите и Израел, аз се докоснах до една нова религия. Първото нещо, което видях беше полумесец и звезда. Продължих да чета по-нататък и бях дълбоко развълнуван да открия, че още около милярд други хора вярват в същия Бог, в които вярвах аз. Тези последователи на Исляма, почитат Аллах (свт), четат Свещения Коран в автентичен вариант и ходят на поклонение. Интересно. За съжаление по-нататъшното четене по въпроса отпадна на заден план, поради принадлежността и влечението ми към Израел. По-нататък мозъкът ми беше промит от схващанията за мюсюлманските терористи, които взривяват евреи като динамит. Евреите бяха добрите. Арабите – злите. Това беше, което приятелите ми говореха, изглежда, че същото имаха предвид и учителите ми, и аз рядко чувах за исляма в следващите години до 1999.

Междувременно, през 1995 г. семейството ми смени синагогата, към която принадлежеше и премина в нова секта. От “консервативни” станахме “реформирани” евреи и започнахме да бъдем много либерални. Новият ни равин беше далеч от това, което аз смятах, че един духовен водач трябва да бъде. Една вечер той дори си позволи да ни развеселява с шегите си за това колко обича да заглежда колежанките от Бостънския колеж близо до дома му. Шегата му предизвика само смях като ответна реакция. Днес, като се върна във времето, аз си припомням как той говореше за този “харам” в присъствието на съпругата си, пред Тората и пред Бог.

Моето недоволство от юдаизма растеше и аз осъзнавах, че преминаването ми в правилното крило е неизбежно. Само че нямаше да бъде Ортодоксалния юдаизъм.

По това време бях впечатлен от християнската духовност. Тя ми се струваше могъща. Знаех, че религията им беше видоизменена и корумпирана, но все пак аз вярвах в Бог. Християните вярват в Бог, нали?

Присъствах на литургии, разговорях със свещеници, но най-непреодилимата трудност изпитвах да приема, че Исус е Бог. Наложи се да насиля себе си. Молех се на “сина” и хаосът в мен растеше. Опитвах се много усилено да си отговоря защо, но знаех, че отговор нямаше. Аз не разбирах, но продължавах да изучавам католицизма и да се моля на Господ. Не бях покръстен, което означаваше, че още не съм католик. Всъшност, за да станеш католик, трябва да преминеш 9 месеца курс на обучение. Какво щеше да стане, ако умра преди това? Свещениците отказваха да ме приемат за християнин преди срока. Тогава какво? Продължих да установявам пукнатини в християнската доктрина. Свещениците изглежда, че също ги знаеха, но независимо от това си проповядваха по старому. Аз не продължих по-нататък. Някъде през янураи, 1999 г., напуснах класа. Напуснах християнството без дори да бях християнин. Нямаше да съм от “спасените”, но това вече не ме интересуваше. Родителите ми бяха безкрайно щастливи от моето напускане на Католическата църква.

Аз все още вярвах, че съществува Единният Бог.

До ден днешен се чудя колко изведнъж се случи всичко след това. Една седмица, след като напуснах завинаги църквата бях готов да науча за последната религия на Бог. Баща ми беше прекомерно радостен от моя отшумяващ интерес към католицизма, така че прие интереса ми към исляма с отворени обятия. За нещастие той ме заведе в библиотеката, където попаднах на Енциклопедия Британика. В нея прочетох за Пророка Мухаммед (с.а.с.). Написаното разказваше как той изклал всички евреи в племето му. Прочитайки това аз бях дълбоко натъжен, разгневен и объркан в същото време. Бях възмутен да науча, че този пророк на Исляма е клал евреи и бях объркан от недоумението ми какво да правя по-нататък. Мислех, че съм отписал Исляма, но все още вярвах в Бог. Тогава какво? Преди да изминат и няколко седмици аз се завърнах отново. Беше ми ясно, че юдаизма е корумпиран. Знаех го и за християнството. Тогава ми дойде наум, че Енциклопедия Британика може би също е видоизменила истината. Така започна моето търсене на ислямски център. Намерих го случайно по интернет. Местният ислямски център в Бостън имаше свои уебсайт. Едно кликване с мишката и аз бях поздравен с “Ассаламу Алейкум”. Свалих адреса и се приготвих за посещение. Бях развълнуван, че открих Джамия в Бостън и не ми се налагаше да пътувам до Египет или Йемен, за да науча това, което исках да знам.

Беше някъде около 28 февруари 1999. Вървях по Prospect Street и видях Джамията пред себе си. Пристъпих към входа и посегнах да отворя вратата, но забелязах знака: “вход за жени”. “Вход за жени?” Нямах представа какво означава това, но заобиколих сградата, надявайки се, че все отнякъде пропускат и мъже. Изведнъж се почуствах нервен. Никога не бях срещал религиозни мюсюлмани и нямах представа каква може да бъде тяхната реакция, когато ме срешнат. Чудех се дали да не скрия моя еврейски произход. Накрая поех дъх и влязох. “Извинете ме” – казах на първия срешнат – “аз съм тук, за да науча нещо за исляма.” Застинах в очакване да получа обяснение или да бъда отпратен. Мъжът отговори: “Съжалявам, не говоря английски” и влезе в централната зала. Аз го последвах, чудейки се дали ме е изоставил да се лутам. Огледах се наоколо, трогнат от смирените поклони пред Аллах (свт). Не бях сигурен какво да предприема по-нататък. Тогава забелязах, че мъжът се връща, придружен от (както ми изглеждаше) група от 50-на други. Те всички ми заговориха едновременно. Беше повече отколкото можех да поема, но се почуствах страхотно. Видях колко важен е исляма за тези хора в този момент и на това място. Дадоха ми “Кратък илюстриран справочник за Исляма” и след няколко минути вече имах “свидетелството” (шахада) пред очите ми. “Ля Иляха Илля Аллах, Мухаммадун Расулю Аллах”. Бях готов да го изрека. На същото място, в същия момент. Девет месеца да станеш християнин, може би много повече да станеш евреин и в рамките на няколко момента можеш да прегърнеш исляма. “Сигурен ли си? Не се чуствай задължен да го првавиш” – ме посъветва приятелски, но предпазливо един от братята. Бях изненадан. Толкова ли е сложно, че да се налага да мисля върху това? Не трябва ли да стана мисюлманин веднага?

В този ден аз не произнесох свидетелството, но той остана една прекрасна събота в моя живот. Срешнах братя от целия свят. Колкото и различни да изглеждаха всички тези хора, всички те споделяха една обща цел, която беше пределно ясна: всецялостно отдаване на Аллах (свт).

Измина почти година преди да стана офциално мюсюлманин. През това време ми се случиха няколко инцидента. Един от тях беше престрелка в Бронкс, в която попаднах минавайки случайно със семейната ни кола. Всъшност тогава куршумът дори беше одраскал задния прозорец на колата, преминавайки на сантиметри от главата ми. Оцелях без драскотина и скоро забравих за случая.

На 6 май 2000, пътувах с влака, който обикновено ползвах, за да стигна до Джамията в Кеймбридж. Този път носех със себе си учебник по арабски, тъй като смятах за необходимо да науча езика. Да изуча исляма с разбиране. Това беше моята философия по това време. Докато дойде времето за шахада, ще бъда почти гениален. Попаднах на един от мюсюлманите, когото отдавна не бях виждал. Той ме попита дали съм приел вече исляма. След това проведохме кратък разговор. Той ми каза, че ако изляза на улицата и попадна в автомобилна катастрофа мога да си умра немюсюлманин, което много вероятно би означавало огън за мен. Спомних си, че той ми даде същия пример по-рано, през 1999 г., но аз го бях подминал, независимо дори от пробуждащия знак на престрелката в Бронкс. Този път отлагането на моя ислям не можеше да продължи. Седях в джамията същия този следобед и наблюдавах вярващите, които се подреждаха за обедна молитва. Не откъсвах очи от техните поклони – акт, който шейтана беше отказал да стори. Повече не можех да понеса. Казах на един от братята след молитвата, че искам да стана мюсюлманин в този момент.

Сега три месеца по-късно, аз пиша това със съзнанието, че произнасянето на Свидетелството е най-доброто нещо, което някога ми се е случвало, най-правилното нещо, което някога съм правил. Единственото ми съжаление е, че не го сторих много по-рано.

Йош Хасан