АЛИ /ВЯЧЕСЛАВ/ ПОЛОСИН - ИЗПОВЕД НА ЕДИН БИВШ СВЕЩЕНИК

Израснах в периода на "безрелигиозното" възпитание и затова в училище не ми бяха внушавани никакви атеистични глупости. От дете в душата си вярвах в незнайния за мен Бог, който винаги може да ти помогне. Само и само да науча истината, влязох във Философския факултет на Московския държавен университет. Не изпитвах особено топли чувства към съветската система, тя ми отговаряше с взаимност. Затова с голям труд завърших университета и се влях в "поколението на метачите и пазачите", както го нарече Борис Гребеншчиков.

През 70-те години в Москва нямаше никаква реална алтернатива на комунистическата идеология освен православната Църква и на деветнайсет години аз за първи път прекрачих прага на православен храм. Това не беше съзнателен избор на конкретна религия за да избираш, трябва да можеш да сравняваш, а аз нямах с какво да сравнявам православието: това беше само решителен отказ от лъжата на материализма и влизане в храма, чиито врати бяха отворени.

Три пъти кандидатствах в православната духовна семинария. Два пъти ме "отхвърляха" ректорът направо казваше, че властите не разрешават. След първия опит вече не ме вземаха на работа дори като пазач. Кварталният идваше вкъщи, заплашваше, че ще ме изселят заради "безделничество" и питаше жена ми не иска ли да се разведе с кандидат-попа. Припечелвах с преводи на религиозна литература от немски и като извънщатен четец в църквата.

После комунистите вдигнаха ръце от мене с една дума, тоя така или иначе няма да стане проводник на марксизма-ленинизма и на третия път постъпих в семинарията. През 1983 година станах свещеник. За мен тогава този сан беше символ на духовна и интелектуална борба с материализма. В Москва, където живеех, властите ми отказваха разрешително да извършвам богослужения и аз се озовах в Средна Азия в миналото място за заточение на неблагонадеждни. Но на практика служенето в църквата налагаше да се решават не толкова духовни и интелектуални задачи, колкото да се извършват всевъзможни ритуали, поръчвани най-често от суеверни хора. И дори когато ясно разбирах, че тези ритуали по същество не се различават от езическите заклинания, аз не можех да откажа да ги извършвам те бяха станали задължителна част от църковната практика. Това създаваше ситуация на вътрешна раздвоеност между личната вяра и обществения дълг.

В Средна Азия аз за първи път се запознах с мюсюлманите и исляма, към който започнах да изпитвам вътрешно влечение. Веднъж при мен в църквата дойде възрастен, благообразен на вид таджик, за когото казваха, че е таен шейх. След кратък разговор той неочаквано каза: "Ти имаш мюсюлмански очи, ти непременно ще станеш мюсюлманин!" Това на пръв поглед парадоксално и дори рисковано заявление, направено в православна църква пред нейния настоятел, не предизвика у мен никаква вътрешна съпротива, напротив, запечата се дълбоко в душата ми, макар че тогава не знаех нищо за исляма.

През 1985 година заради неподчинение властите ме лишиха от разрешително за богослужения в храма тогава без него не можеше дори да си облечеш одеждите, в противен случай три години затвор и повече не ме взимаха никъде, дори в сибирските епархии. Отново преживявах с преводи от немски.

Когато през 1988 година Горбачов даде зелена улица за празнуването на 1000-годишнината от приемането на християнството, поповете в немилост започнаха да получават амнистия и от Калужката епархия ми предложиха да служа в разрушената църква в гр. Обнинск.

За депутат ме избраха случайно издигнаха ме демократите срещу комунистическия кандидат министъра на автомобилния транспорт. През 1990 година хората в Калуга написаха върху списъка на кандидатите за депутати: "По дяволите всички, гласувайте за обнинския поп!" Гласуваха. Елцин обичаше неочакваните ходове и ме предложи за длъжността председател на Комитета на Върховния съвет на РСФСР по въпросите на религията, което тогава беше голяма екзотика: поп член на Президиума на Върховния съвет! Избраха ме. Заедно с един юрист написах текста на руския закон "За свободата на вероизповеданията" (който даде реална свобода на вярващите), а също "прокарах" постановление, с което празникът Рождество Христово се обявяваше за неработен ден.

В почивните дни пътувах до Обнинск да извършвам богослужения.

По това време борбата с атеизма ставаше вече минало, за което и ние спомогнахме, но в Църквата на преден план излизаха не просветителството и борбата със суеверията, а строителството на сгради и извършването на обреди, носещи доходи. Църковната йерархия и клирът се устремиха към онази административна власт над хората, която бяха изгубили през 1917 година, но аз изпитвах отвращение към клерикализма всеки трябва да прави онова, което умее най-добре, а още повече не бива да се бърка "Божият дар с пържените яйца". Започнах да се усещам сред вярващите вече не като проповедник на Божието слово, а като официален магьосник, от когото очакват само обреди и заклинания, а сред йерархията като лобист на крайния клерикализъм, укрепване на властта на жреческата каста, йерократията. Затова през 1991 година доброволно напуснах църковната служба, а през 1993-та, след разправата с Върховния съвет, не се върнах на щат в Църквата, макар че Патриаршията ми предлагаше да бъда настоятел в Москва.

Реших, че трябва за известно време да спра, да се ориентирам в самия себе си, в своя мироглед, и предпочетох пред жреческата кариера скромния живот на експерт от средното звено в Държавната дума.

Започнах задълбочено да изучавам древнохристиянските източници: историята на Църквата, историята на богослуженията, историята на богословието. И неочаквано за себе си открих, че християнската Църква не притежава текста на Откровението на Бога, който би свидетелствал за сключването на новия договор Новия Завет между Бога и хората. Исус казва на учениците си: "Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе" (Иоан. 16:12-13). "А Утешителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, що съм ви говорил" (Иоан. 14:26)*.

Това ще бъде отправната точка при сключването на втория и последен Договор (Завет) между Бога и човечеството, когато моделът на един народ избраник се изпразва от съдържание и цялото човечество се призовава към Единобожие.

Така за мен стана очевидно, че в християнската традиция аз нямам книга, за която твърдо може да се каже: "Това е дадено по волята на Бога от самия Бог чрез неговия посланик, който свидетелства, че тези думи, започвайки от еди кои си и завършвайки с еди кои си, са по същество думите на Бога." Сборникът текстове, наречен от Църквата Нов Завет, може да се смята в най-добрия случай за предание.

Жреческата каста възобнови в християнството култа към духовете покровители под техните нови имена, което никак не се съгласува със заповедите на Исус, призовавал да се молим само на Единия Бог. Вярващите се молят не направо на Бога, а на някакви посредници, чиято роля изпълняват умрели преди това "угодници" на божеството, а също самите свещеници. По-късно прочетох в Корана:

"Нима те уподобяват с Него това, което нищо не твори, а самите от него са сътворени. И те не могат да им помогнат, нито те на самите себе си могат да помогнат. Наистина, тези, на които вие се молите, освен на Аллах, са раби Негови, каквито сте и вие" (Коран, 7:191-192, 194)**.

Когато открих текста на Корана (в превода на Валерия Прохорова), аз видях всички признаци на истинското пророчество:

• свидетелството на Самия Бог: "иди и кажи на хората";

• липсата на субективни човешки разсъждения;

• вътрешна непротиворечивост;

• липсата на противоречие с предходните пророчески послания: на Мойсей, Исаия, Йеремия и др., напомняне на онова, на което е учил Исус;

• строго Единобожие;

• сведения за неща, които човек по онова време не би могъл да знае по естествен път.

Затова аз направих извода: за следващ и последен пророк, който според Исус е трябвало "да напомни" неговите думи и упъти човечеството на "всяка истина", Бог е избрал Мохамед (мир на праха му). Той нямал образование, не се отличавал с красноречие, но е продиктувал текстове, които се отличават с възвишен стил, висока поетичност, съчетана с дълбочина на съдържанието, предсказания на бъдещето, научни сведения.

В Корана са забранени робството, социалното неравенство между хората, дадени са понятия за правата и свободите на човека. В материалистическото общество правата и свободите на човека се разглеждат извън понятието за вечен живот, а именно само като средство за постигане на временен комфорт. В този случай няма обективен критерий, по който могат да бъдат ясно прокарани границите на човешката свобода, отвъд които започват аморалността, произволът, анархията и тиранията. Затова границите на свободата в такова общество се установяват субективно: при либерализма безграничната свобода се абсолютизира до степента на кумир, което води обществото до пълно морално и физическо израждане, а при деспотизма свободата и правата на човека се оказват препятствие към реализацията на тоталитарна диктатура, рожба на "греховното съзнание".

За мюсюлманите правата и свободите на човека имат за свой източник волята на Всемогъщия Творец и са дадени на човечеството като необходимо и позитивно средство за изпълнение волята на Твореца и достигане на вечен живот.

В това е силата на ислямската религия, която не разделя "Божественото" и "човешкото", а ги съединява в единна реалност, където целта и средствата се намират в хармония! Ислямът предлага на човечеството еталона на цялостната и здрава личност с чувство за собствено достойнство и осъзнаване на своите неотменими права и свободи. Откровението на Всевишния Аллах дава на човечеството също и основните закони на социалния живот, позволяващи на всеки човек да съхранява и реализира без загуба за себе си и за другите своята от Бога дадена свобода. Бог казва:

"И кажи: "Истината е от вашия Господар. Който иска нека вярва, а който не иска нека не вярва" (Коран, 18:29).

В тези думи на Всевишния:

• се посочва пътят към вечния живот;

• утвърждава се правото на свобода на вероизповеданието;

• утвърждава се правото на свобода на съвестта.

Оттук правото на свобода на съвестта и свобода на вероизповеданието се явява необходимо условие и средство за доброволно себеотдаване на Единствения Бог и изпълнението на Неговата воля, т. е. изповядването на исляма.

Всевишният казва: "В религията няма принуждение" (Коран, 2:256). Тези думи дават фундамента за практическата реализация на правото на свобода на съвестта и свобода на вероизповеданието. При практическата реализация на това право мюсюлманите са длъжни да уважават религиозните убеждения на другите и да се стремят към това да живеят в мир с тях на основата на сключения договор. Дори в случай на водене на справедлива война мюсюлманите нямат право да разрушават на територията на противника църкви, манастири и синагоги, а също да причиняват вреда на техните служители.

Пророк Мохамед (мир на праха му) казва: "Не принадлежи към нас онзи, който призовава към нетърпимост, и не принадлежи към нас онзи, който се сражава, подбуждан от нетърпимост, и не принадлежи към нас онзи, който умре в своята нетърпимост."

В Корана за първи път на земята са утвърдени свободата, равенството и братството не само в качеството им на личен добродетел, но и в качеството на задължителни за вярващите норми на социално поведение.

След като прочетох Корана, аз заедно с моята съпруга през май 1999 година обявих, че признавам Единствения Бог и Неговия пророк и Пратеник Мохамед.

Превод Росица Бърдарска

Сп. Факел р.1 - 2002