“Джихадът” се тълкува като “Усилие за заздравяване”

От Емили Уекс, Вашингтон - Foreign Post Service, понеделник, 23. септември 2002.

Рухенгери, Руанда – жителите на селото, със зелени тюрбани и Коран в ръка, се събират на този дъждовен съботен следобед в джамията за лекция за новоприели Исляма. Днешната главна тема е: „Джихад”. Всички сядат и отварят нужните им страници. Ръцете се вдигат и съответните пасажи се четат на глас. И думата “джихад” – светата война – отново за сетен път е в тъмна светлина.

Не става въпрос за вида джихад, който се споменава непрекъснато в медиите от 11 септември 2001. Нямаше никаква свръзка с Осама бин Ладен, Световния Търговски Център или атентати чрез самоубийство. Говореше де за 6 април 1994, първият ден на държавно подкрепяния геноцид (унищожение на малцинство), при който Хуту-екстремисти убиха 800.000 души от малцинството Тутси и умерени Хуту.

“Нашият джихад е да се противопоставим на игнорантните мисли между Хуту и Тутси. Трябва да се напрегнем да лекуваме”, каза Салех Хабимана, главният мюфтия на Руанда. “Нашият джихад е да започнем взаимно да се уважаваме и за живеем както като руандци, така и като мюсюлмани.”

След геноцида в Руада голям брой хора приемат Исляма. Сред тази 8,2 млн. голяма африканска общност, от която повечето са католици, 14 % от населението са мюсюлмани.

Много от пристъпилите във вярата казват, че са приели Исляма поради ролята, която заемали някои католици и протестанти в геноцида. Организации за Правата на Човека са документирали случаи, в които християни са позволили на тутси- хора да вземат убежище в църквите им, за да могат да ги предадат след това на хуту- войските, както и християнски хуту- свещеници и проповедници са подкрепяли в енориите им избиването на тутси. В момента, някои от църквите са музеи в памет на изкланите.

Четирима църковни служители ги очаква присъда в обвинение за избиване на народ пред организиран специално за Руанда трибунал. Две монахини от Руанда бяха осъдени миналата година в Белгия, предишната колониална държава, по обвинение в масово убийство на 7000 тутси, които потърсили убежище в лагера им. А в сравнение с това, много от мюсюлманските управници и семейства получили почитни награди за това, че пазили и укривали бежанците.

Някои твърдят, че мюсюлманите са го направили, заради строгите им закони, забраняващи убийството, въпреки че в християнските канони това също е забранено. Други – че мюсюлманите, като прокудено, не вземано под внимание малцинство, не били въвлечени в това проливане на кръв от страна на Хуту и затова не ги е било страх, да подкрепят нещо, което така или иначе почитали.

“Знам, в Америка мюсюлманите се считат за терористи, но за Руанда те бяха спасители по време на масовите убийства.” разказва Жан Пиер Сагахуту – 37г. -  тутси, който приема Исляма, след като баща му и още 9 души от семейството му били изклани. “Искаше ми се да се скрия в някоя църква, но това беше най-лошото място, на което можех да отида. За сметка на това бях подслонен от едно семейство – мюсюлмани. Те ми спасиха живота.” Сагахуту каза, че баща му работил в болница, където се сприятелил с едно мюсюлманско семейство. Те приютили Сагахуту, въпреки че самите те са от рода хуту. “Наблюдавах ги как се молеха по 5 пъти на ден. Хранехме се заедно, наблюдавах живота им. Когато се молеха, тутсите и хуту посещаваха една и съща джамия. Не се деляхя. Наблюдавах всичко това.”

Ислямът е бил от край време религия на подтиснатите. В Близкия Изток и Южна Азия религията се е фокусирала над по-бедните и върху решаването на социални проблеми чрез прокуждане на алкохола и насърчаване за сексуално въздържане. В Америка Малколм Х използвал една от нормите на Исляма, за да подпомогне икономическото и расово развитие на тъмнокожите.

Мюсюлманите от Руанда казват, че там спинът и бедността са се превърнали в бреме, заменило мъките от геноцида. “Ислямът съвпада със структурното изграждане на обществото ни. Помага на бедните. Противопоставя се на поведение, което помага за разпространението на спина. Предлага образование чрез Корана и арабския, на място, където така или иначе няма такива възможности” казва Хабимана, главният мюфтия. “Смятам, че всеки може да почувства връзката си с Исляма. Те приемат Исляма, в знак на уважение спрямо ислямското общество, което ги закриляше при масовото избиване.”

Докато западните народни представителства се притесняват от разрастването на Исляма, поради опасност от война, то в Руанда няма и белег от възможността за една такава война. И въпреки това някои от управните лица разпространяват необосновани твърдения, че някои от джамиите, получавали помощи от Саудитска Арабия, чиято „уахаби – секта” от агресивно войнствени групи била разпръсната в други части на света. Те се притесняват и за това, да не би Руанда - с огромната си бедност и травматизирано население - да се превърне в перфектен център на ислямски екстремизъм.

Ниши Имиямана – имам от Рухенгери, на 45 мили от столицата Кигали – аргументира: “Имаме си достатъчно собствени грижи. Не ни се иска Америка да ни бомбардира. За сметка на това желаем тук да дойдат независими от правителството организации и да ни построят болници.”

След 11. септември имами от цялата страна са организирали срещи, за да обяснят, какво означава това за мюсюлманина. “Казвам на всеки, че Ислям означава мир”, разказва Имиямана, спомнящ си, как джамията била пълна всеки ден. “Като се има предвид успешното ни минало не беше трудно да ги убедя в това.”

Този факт притеснява протестантската църква. На свещениците им се налага, да потърсят съвет от църковни управници от Рим, как да реагират на толкова много пристъпвания към Исляма. “Католическата църква има проблеми след геноцида”, казва работещият в Кигалис църковен свещенник Жан Боско Нтагугир. “Няма доверие. Не можем да кажем, “Християни върнете се”. Трябва да се надяваме, че това ще се случи, когато вярата отново нарасне.”

За да се подпомогне това да стане, протестантската църква организира спортни програми и лагерни екскурзии за младежи, разказва Нтагугир. Но и мюсюлманите не стоят със скръстени ръце. Организират се даже и женски групи, в които се преподава как се възпитават децата и как се става добра майка. В един от класовете тук в сградата се срещат стотици жени с червени, оранжеви и лилави забрадки. Те обсъждат личните си усилия или джихадът в това, как да възпитат правилно децата си. И след това обядват с апетит боб и пилешки краченца и си разказват истории, как мюсюлманите са ги закриляли по време на масовото избиване.

“Ако не бяха мюсюлманите, цялото ми семейство щеше да е мъртво”, разказва Аиша Увимбабази, 27г., една от приелите Исляма и майка на две деца, “Бях много, много благодарна на мюсюлманите по време на масовото избиване. Размислих над това и чувствах, че е правилно да приема Исляма.”

Преведено от Way-to-Allah.com